Фабио Дженовези разговаря с нас за романа „Наслука”, за живота извън големия град, за второстепенните герои, за силата на превода и мечтата му да посети рок фестивала в Каварна….

Фабио, твоят роман „Жива стръв” вече е преведен и публикуван на девет езика. През февруари 2015 г. ИК „Виа Летера” ще го издаде на български език с друго заглавие – „Наслука”. Това е твоят български дебют като писател, защото останалите ти романи все още не са преведени у нас. Избрахме това заглавие, заради асоциациите, свързани с лов и риболов на български, но също и заради закодираното в тази дума послание за добър късмет. Нека да започнем с твоето лично послание към бъдещите читатели на романа в България.

Чао на всички. Прочитането на една книга винаги е подарък, който читателят прави на автора, дарява му време и внимание, които са толкова ценни в днешно време. Така че, благодаря ви за този подарък!

Разкажи ни малко повече за романа и как беше приет в Италия?

Разказва се за един тийнейджър, който има само една ръка, пее в хеви метъл група и работи в магазин за рибарски принадлежности, също и за една жена, която работи в местния Младежки център, където младите никога не влизат, а идват само пенсионери, разказва се също и за едно момче, което показва огромен талант във всичко, с което се захване, но мрази да побеждава, защото това че е най-добрият го прави все по-самотен. И на тримата им липсва по нещо и когато се срещат, отначало мислят, че трябва да се мразят един друг, но в крайна сметка разбират, че животът им става по-добър, ако са заедно.

В началото когато излезе, романът имаше бавен старт. После след няколко месеца започна да се продава и да се чете от много хора, защото онези, които вече го бяха прочели, започнаха да говорят за него и аз смятам, че това е най-добрият начин да се подкрепи една книга. Няма нужда от маркетинг, реклами, просто ентусиазмът на читателите, а това е единственото, което ме вълнува. И затова книгата все още има високи продажби, защото страстта и ентусиазма са най-доброто гориво за живота на една книга, а и за живота по принцип.

Колкото и да е смущаващо, трябва да си признаем, че сме запалени почитатели на групата „Метъл Девастейшън”, особено на певеца й Фиоренцо, а даже не харесваме хеви метъл. Ти свирил ли си в такава банда?

Разбира се! Като тийнейджър си падах по метъла и въпреки че сега слушам много разнообразна музика, все още обичам хеви метъл и вместо да нося елегантни костюми и вратовръзки, както правят много писатели, аз предпочитам да си нося тениските с надписи „Войвод” и „Сепултура”.

Когато бях в гимназията, свирех на китара в едно трио за death metal, което се казваше “Мортифайър”. Бяхме много различни от другите в училище, бяхме особняци, определено не бяхме от популярните момчета, от „готините”, но на нас не ни пукаше и ми се струва, че имахме много по-интересна младост от всички онези супер модерни тежкари наоколо.

Повечето съвременни писатели обикновено избират градската джунгла за сцена на своите романи. Защо провинцията?

Мисля, че всички големи градове си приличат, предлагат много, но на мен не ми пука особено за тях. Дори да живееш сред милиони хора можеш да се чувстваш много самотен. В малките градчета всичко е по-странно и по-лично. А и в малкия град имаш повече време, за да ти стане скучно, а скуката е извор за всяка добра литература, музика, изкуството като цяло. Страхотни книги, страхотни истории, страхотни песни …. все неща, които правиш, за да запълниш празнотата на дните си. Историите избуяват в провинцията, или по крайбрежието, където аз живея, тъй като тук никога нищо не се случва, трябва да си измислиш нещо, така че ти трябва фантазия, измислица, любов към разказа. Затова предпочитам малкия град. Дори когато пътувам. В САЩ, например, не ми се ходи на места като Ню Йорк или Лос Анджелис, градове като Ел Пасо и Уала Уала ми изглеждат много по-интригуващи. Там откривам истинския смисъл на провинциалния живот.  Същото е и в Италия, сигурен съм, че важи и за България.

Вече съществуват толкова много романи, в които действието се развива в Тоскана или се отнасят за Тоскана, но твоят роман е различен. Не е обичайният идеализиран роман, който цели да привлече повече туристи. Можеше ли тази история да се случи в друга част на Италия?

Може би да, може би не. Тоскана е световно известна туристическа дестинация и ако човек затвори очи и се замисли, веднага пред него ще изникнат зелените хълмове, старите, но хубави ферми, редиците от кипариси, Ренесанса, изкуството, виното… но не цялата Тоскана е такава. Има си и други страни, които някой би определил като по-грозни, но аз мисля, че са просто различни. Без туристически атракции, без исторически забележителности, без известни църкви или музеи. Но пък там човек може да открие най-интересните и странни персонажи. Хората от равнината, хората от Тосканското крайбрежие, те са по-диви, по-особени. Сигурно е така и в другите италиански региони, но Тоскана си има своя уникална тенденция – ние обичаме да се смеем на неща, за които човек не бива да се смее. Правим си лоши шеги, животът тук е едновременно много сериозен и много забавен. В Тоскана, ако видите някой да се смее на погребение, това сигурно е най-добрият приятел на починалия, колкото повече обичаш някого или нещо, толкова по-често се обръщаш към него с усмивка на лицето.

В твоя роман се преплитат цяла гама от проблеми на съвременното общество и той успява да осветли много от въображаемите ни страхове и мании. Наблюдаваме сблъсъци между различните поколения, различните култури, различните очаквания. Но все пак всички тези сблъсъци имат положителен ефект върху героите от романа. Това случва ли се и в истинския живот?

Така мисля, ние живеем във време на огромни различия. Народности, които са били силно отдалечени едни от други и никога не са общували преди, сега живеят заедно на една улица. Същото е и с различните поколения. Няма празни и самотни пространства между нас, може да се страхуваме от този контакт, но той е неизбежен, а и в много случаи сблъсъкът между различните хора се превръща в ново, красиво и странно единство. Не е лесно, естествено, понякога е пълна бъркотия, понякога има болка и насилие, но пък в други случаи не е. Животът е непредсказуем, затова си струва да се живее.

Твоите второстепенни герои са също толкова жизнени и вълнуващи, както и главните герои в романа. Съществуват ли в реалния живот или са по-скоро компилация от странности, взети от различни хора?

Второстепенните герои за мен не са второстепенни. Обичам да наблюдавам хората, непознати в бара, на улицата, навсякъде има странни хора и те са най-ценните. Понякога използвам съществуващи хора, а понякога само наблюдавам някого, когото не познавам и започвам да си представям какво харесва и какво мрази, какво хоби или интереси има, как ли изглеждат приятелите му… и накрая разполагам с толкова много герои за моите истории. Например, виждаш мъж с тексаска каубойска шапка в пощата в Поджибонси, близо до Сиена, и литературата е твоето въображаемо пътешествие в неговия свят, от момента, когато се е родил до момента, в който е решил да си купи точно тази шапка и си е помислил: „Боже, колко добре ще ми стои!” Как е стигнал дотам? Един писател трябва да преживее това пътешествие в съзнанието си и да може да го пресъздаде в роман.

Риболовът и колоезденето са основни теми в романа. Това ли са любимите ти занимания за свободното време?

Някои от любимите ми, да. Години наред бях много добър колоездач, а за риба ходя откакто бях на 4 години. На морето, по реки, езера, вирове, всяка вода е добра за мен. Когато трябва да изградя някоя история, не обичам да стоя вкъщи, на масата в тъмното, предпочитам да отида на риба съвсем сам, с химикалка и няколко листа за писане. Опитвам се да хвана малко риба, но вместо това успявам да уловя някоя добра идея. Като цяло, обичам да съм навън. Много писатели обичат библиотеки и тъмни, прашни стаи. Аз вярвам, че всяка секунда, прекарана на закрито е по-скоро загубена. И навън може да се чете или пише, всичко можеш да правиш, когато над главата ти е небето, а не покрива. А и така е по-добре за идеите и чувствата ти, дишат по-лесно, повече кислород - повече творчество.

Любовната история в романа е необичайна, на много достоверна. Срещал ли си Тициана на живо?

Тициана е събирателен образ на всички момичета и жени на нашето време, които са по-образовани и по-чувствителни, и обикновено работят повече от мъжете, а им плащат по-малко. Тя може да предложи толкова много, но просто е малко срамежлива и така по-арогантните хора като че ли получават повече от обществото. Тя е красиво съкровище, което чака да бъде открито, но за това е нужен някой със специален поглед.

Какви са реакциите за романа от читателите извън Италия? Смятат ли, че книгата е прекалено италианска?

Получавам много различни реакции според различните хора и местата, на които живеят. Бразилски читатели, читатели от Израел, САЩ, Франция, Германия… това е очарователното на една книга. Написваш я и след като веднъж е публикувана, тя започва свой собствен живот, заедно с читателите си.. Като бебе, когато порасне, просто го пускаш да види света и се надяваш да се държи добре с хората, които среща по пътя си.

Освен че си писател, ти си също така и преводач от английски език. Полезен ли е опитът от превода за творческото писане и как?

Без съмнение. Преводът те кара да изследваш една много специална територия, която се намира на границата между твоя език и чуждия език, и в тази територия трябва да се справиш с трудностите и да вървиш напред, там където можеш да намериш смисъла на думите, тяхната есенция, далеч от ограниченото, късогледо значение, което имат в твоя език, далеч от овехтелите от употреба езикови конструкции и връзки, с които си свикнал от малък.

Така, когато пишеш собствените си текстове се чувстваш по-свободен в употребата на своя език и го обичаш такъв, какъвто е – живо същество, което се движи, променя и плува в течната среда, наречена живот.

Писателите трябва често да посещават тази гранична територия, да разказват историите си по ярък и вълнуващ начин. Да разказваш истории е страст, енергия, означава да изразиш всяко силно чувство, което придава смисъл на живота ни. Не можеш да разкажеш жива история с мъртви думи, безжизнен стил, все едно да занесеш гроб на рожден ден.

Бил ли си някога в България? Какви са първите ти асоциации с нашата страна?

Преди много години бях в Гърция и България с двама приятели, беше страхотно пътуване, от бряг до бряг, по-точно от Средиземно до Черно море. Но, да си призная честно, не бях съвсем на себе си, за да разбера къде съм, така че много бих искал пак да посетя България и да я опозная. Бях планирал да отида до Каварна през 2010 г., когато прочетох, че са избрали за кмет един човек, който бил страшно запален по хеви метъла, и когото наричали ”Кметъл”… разбрах, че там имат паметници и графити, посветени на рока, както и страхотен фестивал за хеви метъл през юли и бях страшно любопитен! А също така прочетох, че Каварна е страхотно място за риболов, така че наистина звучи чудесно.

Освен това, в България е роден и един от любимите ми герои от детството – Спартак. Чичо ми Алдо ми разказваше непрекъснато неговата невероятна история, която и до днес си остава извор на вдъхновение за мен.

Ще споделиш ли с нас какви са личните цели, които си поставяш за новата 2015 година?

О, знам ли… планирам да прекарвам още повече време навън, да обичам още повече, да не мразя никого, да не си губя времето, но и никога да не бързам. Да се забавлявам, да ходя на риба, да държа очите си отворени, както и вратата си, да се запознавам с красиви хора, които още не съм срещнал, да се уча, да си лягам късно, да ставам рано, никога да не спирам да живея живота като най-зрелищното шоу, в което бих могъл да участвам.

И да пиша, разбира се, но това е следствие от всички тези неща, които изброих.