ИК „Виа Летера” неслучайно избра Микеле Понте за свой пръв автор. Неговият роман „Дневник на младия психопат” ни впечатли със своята младежка искреност, новаторски стил и дух за пътешествия. Една от темите, които ни вълнуват е темата за младите европейци. Искаме да разберем повече за новото поколение на Европа, което не помни разделителните линии от миналото.

Малко преди излизането на романа на български език, поговорихме с Микеле Понте.

Микеле, твоят роман „Дневник на младия психопат” излиза на български език. Какви мисли и чувства те вълнуват в навечерието на твоя дебют в България?

Много обичам да пътувам, така че сега имам идеалната причина да посетя България, особено София и Черноморието.

Какво те вдъхнови, за да напишеш „Дневник на младия психопат”?

Изпитвах нужда да напиша роман, който поне на мен да ми изглежда като добра литература, но най-вече желанието да създам роман, който ще се различава от всички останали. Исках да се получи нещо, за което читателите биха си казали: „Никога не съм чел нещо подобно”. Някои хора може и да не харесат романа, но той поне е оригинален и те не биха могли да го отрекат.

Представи романа в едно изречение.

Това е историята на едно момче, което открива себе си и се опитва да разбере заобикалящия го свят след преживяна тежка загуба.

Такъв ли си представяше, че ще се получи романът от самото начало или повествованието впоследствие те поведе в различна посока от първоначалната?

Нямах конкретна посока, просто пишех и нямах представа как ще завърши всичко. Особено по отношение на финала, италианският ми издател ме накара да пренапиша последните страници около седем пъти и сега наистина оценявам крайния резултат.

Разпознаваш ли себе си в „Дневник на младия психопат”? Книгата свързана ли е по някакъв начин с действителни събития от твоя живот?

Мога само да кажа, че някои сцени да пренесени едно към едно до последния детайл от истински събития и случки...

Как беше приет романа в Италия?

Невероятно учуден съм всеки път, когато прочета нова рецензия или коментар: хората са толкова различни, така че могат да казват неща от А до Я и това всъщност прави света перфектен и не толкова скучен: различните мнения.

Какви са най-добрия и най-лошия коментар, които си получил досега?

Един от най-лошите беше: „Ако главният герой не беше толкова арогантен и противен, книгата можеше и да става за четене.”

А един от най-добрите: „Тази история е толкова необичайна и неочаквана, че до последната страница искаш да разбереш дали нещо ще се случи или е просто продукт на луд човек.”

Главният герой в книгата е наполовина италианец, наполовина поляк. Израснал е в Рим, но е прекарвал летните си ваканции като дете в полската провинция. По-късно вече на двадесет и няколко години се завръща в Полша, за да излекува емоционалните си рани. Как би определил националността на своя герой: италианец, италиано-поляк, или европеец? И как се определяш ти самия?

Бях чел едно интервю на Умберто Еко, който казва, че студентите по програма „Еразмус” създават първия европейски гражданин, и донякъде той е прав. Проблемът е, че той самия пряко не е имал подобно преживяване. Знам, че е женен за германка, но той не е «син на Европа». Европа никога няма да бъде толкова еднородна като САЩ, например, защото ние сме пракалено различни и много се гордеем със собствената си история. Като продукт на две култури, италианска и полска, мога да кажа, че понякога чувствам принадлежност повече към едната, отколкото към другата, но никога се съм се чувствал европеец, въпреки че сигурно би било приятно. Трябва да призная, че най-често се чувствам като в един стар анимационен филм «Балто»: «Не е вълк, не е куче. Знае само какво не е.”

Силно се надявам някой ден да напиша добра книга на тази тема.

«Дневник на младия психопат» е като културен мост между Източна и Западна Европа. Като млад европеец усещаш ли все още някаква пропаст във възприятията на хората за Изток и Запад или това вече е в миналото?

В представите на хората все още има такава културна пропаст и затова все се опитвам да накарам колкото се може повече мои приятели да посещават Полша, за да видят и усетят сами онова, което са приемали за вярно от стари истории. Преди 15-20 години си спомням как баща ми караше по улици, построени от Хитлер, за да могат по-лесно да се придвижват танковете по време на Втората световна война, улици с дупки, оставени белези открай до край. Но това са само спомени, нищо повече.

Но трябва да призная, че някои страни се стараят да запълнят тази пропаст толкова бързо, че попадат под инвазията на големи компании, попадат под ударите на глобализацията, която напира от всеки ъгъл. И се тревожа за страните, които губят своята уникална идентичност.

От какво най-силно се влияеш, когато пишеш – от писателите, които харесваш или от хората, които срещаш?

И от двете, но аз съм от хората, които смятат, че писателите трябва да излизат навън, да почувстват света и едва тогава да описват това, което са преживяли. Общуването с хората помага да се изграждат образи, споделянето на истории помага да се създават по-добри романи.

Какви теми предпочиташ да избягваш, когато пишеш?

Не е толкова до темата, а до самата история. Ако не кара кръвта ми да кипи, ако не ме вълнува и не съм обсебен от нея, значи не си заслужава да губя собственото си време, а и времето на читателя.

Ти винаги си в движение, така че къде те намираме в момента?

Тъкмо пристигам във Вроцлав, Полша. Мисля да остана тук поне до януари, защото много мои приятели от различни страни вече са си резервирали билети, за да ме посетят дотогава. След това ще видя как се чувствам. Зависи най-вече от това дали съм прекалено отегчен от рутината на работата, която наскоро започнах в голяма авиационна компания.

Бил ли си някога в България? Какви са първите ти асоциации, впечатления или връзки с България?

Трябва да си призная, че преди публикуването на романа ми, България не беше първата страна, която бих се сетил да посетя, но сега е на едно от първите места в списъка ми. Обичам мириса на морето, плискането на вълните, така че ако имам време бих започнал обиколка на България от морето към вътрешността на страната, през планините чак до София.

Даа, но да се върнем на въпроса.. първата асоциация, за която се сещам е българското вино, което опитах в Краков през 2011 г. Знам, че не е много, но това е първото нещо, за което се сещам.

Над какво работиш в момента?

Пиша роман за баскетбола и разбитите мечти.

Благодарим за времето, което ни отдели. Очакваме с нетърпение да те видим скоро в България.